III. ПРИ  СЛАВЯНИТЕ

15.

Когато изминаха три дни от прочитането на писмото на халифа и предаването на подаръците, той изпрати да ме повикат. Беше дочул за 4000-те динара и каква е била хитростта на християнина за задържането им.

За динарите му било съобщено и в писмото. И така, когато влязох при него, той ме покани да седна, седнах, а той ми подхвърли писмото на повелителя на правоверните и запита: "Кой донесе това писмо?" Отвърнах: "Аз." Той хвърли към мен и писмото на везира и попита: "И това ли?" Промълвих: "Да." Той изкрещя: "А с парите, споменати и в двете, какво е направено?" Пряко силите си му отговорих: "Трудно беше да ги съберем, времето беше много кратко и се страхувахме да пропуснем възможността да дойдем тук, така че ги оставихме, за да ни следват." Той се провикна: "Най-добре щеше да бъде да пристигнете заедно, а то моят управител изхарчи за довеждането ви сума пара, а за тях щях да построя крепост, от която щяха да ме защитават от юдеите [1], които ме заробиха, а що се отнася до подаръка ви [2], то моето момче много добре би се справило с доставката им." Успях да реагирам и му казах: "Прави са думите ти, на вярно е, че и ние се постарахме." Тогава той се обърна към преводача: "Кажи му – аз не признавам тези люде, а познавам само теб и това е така, защото тези хора не са араби [те са от чуждо племе] [3] и ако ти знаеше това устаз [4], нека Аллах да те благослови и да ти помага и нека те донесат това, което ти не донесе, той не би те изпратил, за да запазиш и да съхраниш това за мен, за да можеш ти да ми прочетеш писмото и да изслушаш отговора ми. Аз няма да потърся и да поискам нито един дирхем от никого, а само от теб, така че предай ми парите, това е най-доброто за теб." И така излязох си от неговите покои изплашен и угнетен. А човекът, който ми даваше тези наставления, беше с величествена външност, пълен и широкоплещест и гласът му кънтеше като звук от тръба. Излязох от покоите му, събрах своите спътници и им съобщих какво се случи между мен и него. Споделих с тях: "Именно от това ви предпазих." Муезинът [5] го призова втори път за молитва. А аз се обърнах към царя: "Твое право е, господарю мой, повелителю на правоверните, да призоваваш към молитва в твоя дом един път на ден." Тогава той се обърна към муезина с думите: "Изпълнявай това, което той ти говори и не му противоречи." Така муезинът изпълни молитвата съобразно с направеното указание и така няколко дни, докато царят ме разпиташе за парите и спореше с мен за тях. А аз го довеждах до отчаяние по отношение на този въпрос и му давах доказателства за това. И когато той бе напълно разочарован, разпореди на муезина два пъти да отслужва молитва и той вършеше всичко безпрекословно. По този начин царят искаше да го превизвика да спори с мен. Когаво чух, че той удвоява молитата, аз му забраних да прави това и започнах да му викам [да говоря високо]. Царят разбра за това, заповяда ми да се явя при него и ме накара да отида при него заедно със спътниците си. Когато се събрахме, той каза на преводача: "Кажи му - единият ще чете молитвата един път, а другият два пъти, от които това всеки един ще се моли с народа - законна ли ще бъде молитвата или не?" - Отвърнах: "Молитвата е напълно основателна." Той попита: "Мнението еднолично ли е или общо?" Отвърнах: "По общо мнение." Той продължи: "Попитай го, а какво ти е мнението за човек, който дава на хората пари, които са поробени, те излъгали ли си го?" Отвърнах: "Това е непростимо, та това са злосторници." Попита ме: "Имате ли разногласия или това по общо мнение?" "Разбира се, по общо" – казах аз. Тогава той се обърна към преводача: "Кажи му: ти знаеш, че ако това беше халифът – нека Аллах да продължи дните му на този свят! – и беше изпратил насреща ми войска, щеше ли да ме срази?" – Изрекох: "Не." Той продължи: "А емирът на Хорасан?" – Повторих отрицанието си. Той не престана да задава въпроси. Следващият беше: "А това не се ли дължи на голямото разстояние, което ни дели, и на множеството от племена от неверници посред нас?" Този път отговорът ми беше: "Да". А той продължи в същия дух: "Кажи му: Кълна се в Аллаха, намирам се в отдалечено местопребиваване, в което ме намираш сега, в действителност се страхувате от своя господар, повелителя на правоверните, на практика се боя, че ще дочуе нещо такова за мен, което ще му се стори отвратително, той ще прокълне и аз ще погина в усамотението си, а той ще си бъде в държавата, а между мен и него още ни делят много страни. В същото време Вие ще сте яли от неговия хляб, ще сте носили дрехите му и ще сте го видели, а Вие сте го излъгали вече за количеството на изпратеното, с което той Ви е изпрапил при мен, при бедните, нямащи хора, излъгали сте мюсюлманин, но не приемам помощта Ви в името на своята вяра, и ще бъде така до момента, докато при мен дойде човек, който да е искрен в думите си, и ще мога да вярвам на това, което ми говори. И уверявам ви, ако при мен се яви такъв човек, ще го приема." По този начин той ни затвори устата, не му казахме нищо и се отдалечихме.

Той [Ибн Фадлан] каза:

След този разговор царят ми отдаде нужните почести, доближи ме към себе си, отстрани спътниците ми и ме нарече Абу Бакр ас-Садик [6].

Видях в страната му толкова много удивителни неща, че аз дори не съм в състояние да ги назова поради големия им брой. От тях например: през първата нощ, която прекарахме в страната му, аз видях преди залез в обичайния му час за молитва как силно почервеняха небесният хоризонт и въздухът, дочух силен шум и мощен гръм. Когато повдигнах глава, забелязах облак, наподобяващ огън, и той беше буквално близо до мен и от него идваше този тътен. В облака сякаш се очертаваха фигури, приличащи на живи хора, яхнали коне, и много ясно личаха копията и мечовете им. Те бяха ту много ясно изразени, ту съвсем блуждаещи. И ето видях и втори отрязък, подобен на тези фигури, в които също зърнах мъже, коне, а също така и оръжие. И този отломък започна да напада, да се нахвърля върху парчето, както един ескадрон връхлита върху друг ескадрон. Изплашихме се, започнахме да се молим и да зовем за помощ, а те [жителите] ни се присмивахa и се учудваха на действията ни. Той [Ибн Фадлан] рече: "Съзерцавахме отряда, нападащ другия [отряд], и за известно време те двата се сляха един с друг. След това се разделиха и това продължи през част от нощта. Подир това явлението се прекъсна. Попитахме царя за обяснение и той ни осведоми, че неговите прадеди разказвали, че тези конници са от средите на вярващите и невярващите джинове и всяка вечер те водят сражения помежду си и не са преставали да се сражават нито нощ, откакто са тук.

Той [Ибн Фадлан] продължи:

Веднъж аз и шивачът на царя – жител на Багдад, попаднал по тези места, влязохме в моята юрта, за да си поговорим. И така говорихме известно време, толкова, колкото бе нужно на човек да прочете половината от първата сура [7] на Корана [8]. До нас достигна зовът за молитва.

Междувременно очаквахме призива за нощната молитва, когато го чухме, излязохме от палатката, разсъмваше се. Тогава попитах муеззина [9]: "Към каква молитва ни призоваваш?" Той отвърна: "Молитвата за разсъмване." Попитах: "Нощната молитва последната ли е?" Отговори ми: "Тази молитва четем заедно с молитвата при залез слънце." Учудих се и запитах: "А през нощта?" Съвсем спокойно изрече: "Както виждаш. Имаше и по-къса от тази, но вече започна да се удължава." Спомена, че вече месец не може да мигне през нощта, тъй като се опасява да не пропусне утрунната молитва. Товаг било така, защото човек поставя котлето на огъня при залез-слънце, чете си сутрешната молитва и затова котлето не му остава време да кипне.

Ибн Фадлан каза в заключение:

Видях, че при тях денят е доста дълъг. Става дълъг в определена част от годината, а тогава пък нощта е по-къса, след това става обратното – нощта се удължава, а денят се скъсява. И така, когато настъпи втората нощ, седнах пред юртата и гледах към небето, съзерцавах го, по него нямаше много звезди, мисля, че бяха около 15, струва ми се поради това, че не беше много тъмно, така че човек можеше да познае друг, намиращ се на разстояние полет на стрела [10].

Той [Ибн Фадлан] продължи: Видях, че луната не достига и до средата на небето, но се появява [за късо време], след това пуква зората и луната се скрива.

Царят ми разказа, че зад пределите на неговата страна, на разстояние 3 месеча път, живее народ, наречен Уису [11]. Нощта при тях трае по-малко от час.

Каза още:
Видях в тази страна, че при изгрев слънцето оцветява в червено всичко, което съществува в нея – земята и горите, и всичко, до което се докосне човешкият поглед. Слънцето изгрява и то много прилича на облак по своите размери. Пурпурът се запазва, докато слънцето не достигне до своя апогей. Жителите в тази местност [12] ми разказаха, че когато настъпва зимата, продължителността на нощта е такава, както и и на деня през лятото, а денят става толкова къс, каквато е и нощта, така че ако човек действително тръгне от мястово, наречено Атил [13] - а разстоянието между тях е по-малко от един фарсах - или, казано с други думи – [ще пътува поравно] от появата на утринната зора до пълното настъпване на нощта, когато на небосклона се появяват звезди и напълно го покриват. И ние [пътуващите] не напуснахме тази страна, докато нощите не се удължиха, а дните не се съкратиха.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Очевидно става въпрос за хазарите.

2. Най-вероятно това се отнася за парите.

3. Има оттенък на презрение.

4. Устаз - "учител", "наставник", титул, с който се обозначава тържествено благоволение. Има се предвид високопоставен велможа при халифа. И в българския се употребява този термин, напр. "Уста Колю Фичето".

5. Който призовава за молитва.

6. Ас-Садик - много праведен, държащ на обещанията си. И досега фамилията на Ибн Фадлан е останала Ас-Садик.

7. Сура - глава от Корана.

8. Това изречение според друг ръкопис може да се преведе: 1/7 част, очевидно това се отнася до разделянето на Корана на 7 части, съответстващи на дните на седмицата, и може да се предположи, че става въпрос за половината именно на такава част. Според мен първото тълкуване е по-правилно.

9. Муеззин - този, който призовава за молитва.

10. Около 71/2, или 300-400 лакътя, а 1 лакът = 0,65 м.

11. Уису - "бяла Русия" - те са близко до Москва.

12. Най-вероятно тук Ибн Фадлан разквазва за българите, при което много ясно ни показва, че той самият не е живял там през зимата.

13. Някои автори и тълкуватели на творбата на Ибн Фадлан предполагат, че става въпрос за река Атил.