Според ранните исторически източници трайното настаняване на българите още през пети-шести век в Срем и Сингиндунум (Белград) е имало като своя последица и това, че в скоро време българите се заселват и на територията на някогашна Македония – "Долната Охридска земя". Преселението на българите в Македония е станало според сведенията, оставени от търновските царе, още в началото на шести век, по времето на император Анастасий.

"При Анастасии царе – пише в българския превод на Манасиената хроника, направен по времето на Йоан-Александър, – преидоша блъгари през Дунав. И поселиша се първо в Долна земя Охридска."

Този важен епизод от живота на древните българи също може да се проследи върху географските карти. Ако се спуснем откъм Срем, Белград и Видин (Южнодунавска Панония) в посока към Охрид, пътят ни ще премине през древната крепост Наисос, преименована от българите на Ниш през същата епоха, когато Маргус е станал на Морава, а Тимакус на Тимок. Названието, дадено от българите на този град, удивително съвпада с името на един от най-прочутите градове в близост до Памир – столицата на някогашната Партянска империя, наричана Ниса. А в съседство с Ниш стои и още един град, кръстен някога от древните българи на техния особен език. това е Пирот, чието име наподобява източната дума ПИРГ – укрепление. От Пирот, преминавайки през Гостивар – един град, които носи в името си нещо от панонските българи, ще достигнем до Охридската земя – обетования край, с който българите са свързали съдбата си още през шести век и от които според старите български летописи е започнало постепенното настаняване на българите на Балканския полуостров. Древното заселване на българи в Охридския край е белязано със същите следи, както техните заселвания в Дакия и Панония на север от Дунав и в областта Сирмиум между Срем и Видин. Идвайки край Охридското езеро, българите веднага донасят със себе си нови имена на градове. Някогашната Лихнида получава името Охрид, Лихнидското езеро става Охридско езеро, река Аксиос бива преименувана на Вардар, град Пелагония почва да се нарича Битоля, град Селасфор става на Девол, появяват се нови крепости, наречени Струга, Преспа и Прилеп. Всички големи градове в този край получават нови названия при заселването на българите и тази особеност в отбелязана пряко в старите византийски източници.

Византийският поет Йоан Цецас, надсмивайки се над невежеството на някои свои съвременници, които не са знаели, че Вардар е новото българско име на река Аксиос, написва дори сатира по този повод.

"А пеонци (панонци) са българите! – възклицава убедено той. – Не вярвай на глупците, че пеонците са различни от тях. Те глупците – мислят, че Аксиос е различен от Вардара." (ИБИ, т. ХХII, 104) .

За Цецас е било просто смешно да не се знае, че българите са дошли в Охридския краи от Панония, наричана от средновековните гръцки автори Пеония и че точно тези нови заселници са преименували Аксиос на Вардар.

Но как точно са възникнали новите имена Охрид и Вардар и защо тъкмо българите са били тези, които са ги донесли на Балканите? Има признаци, от които личи, че и в тези названия древните българи са вложили някакъв свой особен смисъл. В Памир и Хиндукуш, където се е намирала тяхната прародина, думата ВАР означава могъщ. А реките там се наричат най-често Дар или Даря – Аму Даря, Сър-Даря, Сурхан-Даря и т.н. Името Вардар следователно не само е било донесено от древните българи, но е произлязло от самия техен език и Цецас се оказва не само прав, но дори два пъти прав, когато се присмива над онези, които не са знаели за неговия български произход. А смисълът, които са вложили някогашните българи в това име, е твърде дълбок. В техния език то е означавало МОГЪЩА РЕКА, ЮНАШКА РЕКА.

Подобен красив смисъл са вложили българите и в името на главния град на Охридската земя – Охрид. То е свързано най-вероятно с думата ОКХРО (злато), която се среща и до днес в ареала на някогашната Кубратова България. Следи от тази стара българска дума са се запазили в понятието ОХРА – жълта боя, запазено и до днес в българския език. Охрид значи най-вероятно златен или златист. По всичко личи, че и това име едва ли е възникнало случайно. То има доста силна прилика със старото гръцко название Лихнидос, което значи лъскав, блестящ. И Охрид подобно на Вардара се оказва едно старо българско име, при това твърде красиво име – Златният град.

Останалите големи градове от Охридския край също носят древни български имена. Названията Струга, Преспа, Прилеп са разбираеми единствено за човек, който знае български език. С името "струга" се наричат и до днес в някои български говори тесните планински проходи или коридорите, през които се пропускат овцете към кошарата (нар. още и СТЪРГА), а Прилеп и Пряспа са две повсеместно разпространени в България и същевременно нехарактерни за славянските езици думи. Непонятното днес име Девол, с което е бил преименуван от древните българи град Селасфор има също твърде интересен произход. Подобни имена на селища се срещат единствено в района на Памир, където ДЕВОЛ значи повсеместно "висока ограда".

Следите, които са оставили след себе си древните българи върху картата на долната Охридска земя, наричана с право някога Долна България, са необикновено многобройни и се разпростират чак до брега на Адриатическо море. На територията на днешна Албания са известни от твърде рано крепостите Канина, Корча, Химар, Балши, чиито имена са от несъмнен древнобългарски произход. Едното от тях – Химар, е сходно с името на столицата на Кубратова България – Хумар, а град Корча е съзвучен по име с друг голям град от Кубратова България – Корчев (днешният Керч при Азовско море). За отдавнашното присъствие на българи в тези краища говори и намереният край Балши надпис от 866 г., в който се съобщава за покръстването на българите от кан Борис. Самото име Балши се среща освен в Албания още и на две други места – отвъд Дунава, където и до днес има селище Балши и в Софийско, където от същия тип е името на село Балша.

Характерно е също, че през периода до девети век някои от най-западните български градове са имали двойни названия – древнобългарско и славянско. Така например Балши се е наричал и Главиница, а Дубровник – тогава граничен с България град – Рагуза. Обичаят на древните българи да дават свои собствени имена на всеки по-забележителен град, се е проявявал твърде нашироко във всички краища, заселени от тях. На своя език българите са наричали дори столиците на някои чужди държави. На Виена, например, те са казвали Беч или Печ, а на Австрия Бечко. Благодарение на това, че редица стари имена на градове са съществували в две и дори три форми, днес става възможно да се разбере техният скрит смисъл. Така например, ако се надникне в земите на Изтока и по-специално в Памир и Кавказ, се оказва, че там думата БАЛШИ значи буквално възглавница т.е. същото, което е значела и старата славянска дума ГЛАВИНИЦА. Пак в Памир се открива и думата ПЕЧ, която означава буквално "извит, виещ се", т.е. същото, което е значела и старата славянска дума "виена" – извита – от глагола ВИЯ, ИЗВИВАМ. Българските и славянските имена често са близки подобия едно на друго, а и българските и гръцки имена са били понякога сходни по смисъл, както личи от названията Лихнида и Охрид.

Трудно е да бъдат обхванати всички следи, които древните българи са оставили в Охридския край и в Албания. Ще изредим само най-важните и най-интересни примери. В Южна Македония се срещат селищата Трапши, Колши, Гобеши, Белши, Грамши, образувани по същия модел, по който е образувано и древнобългарското име на Главиница – Балши. Завършъкът ШИ, характерен за тези имена, се съдържа и в древнобългарските думи ХУМШИ и ТУЛШИ от Преславския надпис и представлява особен древнобългарски именен суфикс. От древен български произход в същия край са и имената Чука, Чука-боря, Табахон, Кулумрия, Окщуни (срв. името Охсунос), Жупани, Харуша, Харушасъ, Булгарец, Туран, Тумба, Тухольо (срв. др.бълг, ТОХОЛ в Ави-тохол), Куцака, Шишман, Ботун, Шареник, Крума, Косара, Лъойма, Сукаджиу (срв. др.бълг. сокачии, готвач), Плана, Мунега, Дзибрака и др.

В Средна и Източна Македония и Гръцка Тракия се срещат Синдел, Исперлик, Зузула, Царе (церът), Виняхи (ср. с кан Винех), връх Пресиан (над Кавала), връх Чавка, Кишино, Шамак (име на блато), Канарето (с. в Северна Гърция), връх Харвата (хаврата) и др.

В Албания са запазени имена като Камчишта, Шаран, Шарани, Мостачи, Жегуля (жегъла), Билеча, Цера, Плана, Шеварлие, Толише, Мърцине, Чукаси (чуките), Груемира-чесме (чешмата на Груемир), Букъмира, Бъхот, Брестус (брястът), Тана-и-булгаритъ (тана Българката), Мънику (мъничето), Кучи, Сасани, Куце, Цута-Жупанатъ, Стани-и-Мизъс (Стан-Мизиецът), Мушан, Приска, Балшени, Бардор (срв. с др.бълг. Бардуар), Вели-Калиман, Боричи, Бушниш (бучиниш), Рабоща (рабоша) и др. Запазил е името си и Драч на Адриатическо море, посочен като български град през VII век.

Ако се надникне в говора на населението от Охридско, Прилепско, Битолско, Корченско и други югозападни Балкански земи, ще се открие, че в тях и до днес са се запазили говорими форми от езика на Куберовите българи. Цяла редица необяснени досега думи и изрази като АПОТИНАНО (а пък ти, мамо), ЖИМИБОГА (Бога ми), ТУГИНА (чужбина), ВО ГЕРИЗОН (във вадата), КУЧЕНТО (кучето), КУКЯ (къщата), ТОЙНАКА, ТЯНАКА, АЗ, МИЕ (оня), ЕВО, ЕВЕ, ГЬОА (като-че), КОД (с, при) и др., се срещат и до днес на Изток в земите, обитавани някога от Памирските и Кавказките българи.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]