Make your own free website on Tripod.com
Наблюдения на Петър Добрев върху ‘Пътувания...’ на Ибн Фадлан

(Глава I.3. 'Пътешествията до Волжска България като извор на сведения за материалната култура и стопанския живот на ранните българи' от неговата книга 'Българските огнища на цивилизация на картата на Евразия', София, 1998 г.)

Един от най-ценните източници на сведения за стопанството на ранните българи са пътеписите на очевидците, посетили някогашната Волжска България - държавата, създадена от втория Кубратов син, Котраг.

Интензивните проучвания върху старите арабски ръкописи, проведени през последния век, позволиха да се разкрият имената на трима подобни очевидци - Ибн-Даста, посетил Волжска България около 890 г., Ибн-Фадлан, пребивавал в  нея през 922 г. и Ал-Гарнати - пътешествал около 1150 г. От споменатите трима пътешественици най-подробни сведения е оставил Ибн-Фадлан, изпратен във Волжска България със специалн амисия на арабския халиф и задължен поради това да си води подробни бележки за всичко, което е видял в тази страна.

За разлика от някои забулени в тайна древни пътешествия, за които не се знаят почти никакви подробности, пътешествието на Ибн-Фадлан е описано до най-малките възможни детайли. Според оставения от него отчет той тръгнал за Волжска България на 21 юни 921 г. (...) и през Хамадан и Нишапур е стигнал до Байканд (някогасхният Бакат) и Бухара. Оттам продължил за Угренч в някогашния Хорезм, където експедицията се задържала задълго, подготвяйки се за по-нататъшното пътуване.

На 4 март 922 г. Ибн-Фадлан продължил своя път към волжските българи и след около 70 дни, на 12 май 922 г. пристигнал в тяхната земя, където престоял близо 4 месеца - до есента на същата година. От данните, които Ибн-Фадлан дава за своя маршрут личи, че той се е движил по един от големите търговски пътища, които са водели от Средна Азия към столицата на волжскит ебългари - Велики Булгар. Първата река, която е трябвало да прекоси се е наричала Багнади (дн. Бейнау, Багнау) в съседство с Хорезм. След това преминал през реките Джам (Емба). Азал (дн. Елгъз), Уариш (Уил), Уатба (дн. Утва) и Джайх, където се издавили част от неговите хора и камили. Реката Джайх е несъмнено една и съща с реката Урал, известна до миналия век като Яик и това действително е една твърде пълноводна и опасна за преминаване река – седма по пълноводие в Европа. От брега на р. Джайх оцелялата част от експедицията се насочила към Самур (р. Самара), Канджал (дн. Кинел) и Сух (дн. р. Сок), а после покрай земите на народа Ал-Башгард (Башкирия), откъдето не след дълго достигнала до волжките българи, прекосявайки р. Гирмисан (дн. Черемшан), Уран и Урем (дн. Уран) и Баянах (дн. р. Майна).

Всички данни, които Ибн-Фадлан съобщава за преминатите от него реки са точни и правдиви и повечето от споменатите от него имена и до днес, с незначителни промени, са запазени на географската карта. Съвсем точно е посочена и крайната точка на пътешествието, което е завършило някъде в близост до р. Баянах (Майна), тъй като столицата на волжките българи – гр. Велики Булгар действително се е намирал на север от р. Майна, там, където е разположено днешното селище Булгары. Всичко това показва, че Ибн-Фадлан не само е бил очевидец на всичко, което е описал, но дори нещо повече – бил е един изключително точен и правдив очевидец. Сполучливо и добре обмислено е било и това, че неговата експедиция тръгнала на път към края на зимата – на 4 март 922 г., тъй като големите експедиции от Средна Азия към Европа в древността действително са се правели в тази част на годината, когато снабдяването с вода в сухите средноазиатски степи и пустини е по-лесно, отколкото в топлите сезони и когато по-малките реки също се преминават най-лесно, тъй като повечето от тях все още са замръзнали. Много векове преди Ибн-Фадлан по същия начин са пътували към Европа и преселващите се откъм Памир древни българи, за които Михаил Сирийски изрично е съобщил, че тръгнали на път през зимата, "за да намират вода".

От разнообразните детайли, разказани от Ибн-Фадлан, най-интересни са несъмнено сведенията за народите, които той е срещнал по своя път от Средна Азия към Волжка България. Излизайки от земите на Хорезм (дн. Северен Узбекистан), първият народ, който той видял по своя път, били тюрките, които пасели в степта своите коне и камили. Запознавайки се с този народ, Ибн-Фадлан открил за голямо свое учудване, че на мъжете не им расте брада (нещо характерно най-вече за народите от монголоидната раса). Водачът на тюрките носил званието ДЖАБХУ, а главното им племе се наричало ГУЗ, което показва, че срещнатите тюрки били част от някогашните гузи или огузи, обитаващи край Каспийско море, чийто вожд действително е носел тюркската титла ДЖАБГУ или ЯБГУ. Следнащият народ, който срещнал Ибн-Фадлан, били печенезите, обитаващи земите на север от р. Уатба – днешната Утва. Тях той описва сыдо като народ, сходен по външност с тюрките, лицата на които съшо са твърде слабо окосмени – типичен признак за монголоиден произход. На север от печенезите пътят на Ибн-Фаллан минал покрай трети тюркски народ – башкирите, наречени от него по арабски маниер Ал-Башгард. Този народ живеел отвъд реките СУХ (Сок) и Канджалу (дн. Кинел), които действително са две стари башкирски реки и открай време текат през земите на Башкирия. За някогашните башкири Ибн-Фаллан казва, че те имали твърде лошн слава – били най-свирепи и жестоки от всички тюрки и затова трябвало да се вземат специални предпазни мерки, когато се преминава край тях. "Някой от зях – пише той – срещне по пътя си човек, отсича му главата, а трупът изоставя... защото това бяха най-лошите тюрки и най-нечистоплътните, които бяхме виждали" (ИФ, 35). Тук трябва да кажем, че нещо, което твърде много е дразнело Ибн-Фадлан по неговия път е била физическата нечистоплътност на срещнатите от него народи. По този повод той системно негодува не само към башкирите, но и към срещнатите преди това гузи, чийто върховен вожд го учудил с това, че като получил от него изпратения му от багдадския халиф разкошен халат, го навлякъл направо върху омазнения си и оръфан от носене кожух.

По всичко личи, че случките, които е описал Ибн-Фадлан, не са измислени от него. И ако тук се спираме, макар и съвсем накратко върху тях, то е защото чрез тях можем да добием представа, какво са представлявали по своя физически облик и по своята култура някогашните тюркски племена и така наречените тюрко-алтайски народи, с които вече дял век българската история доста лекомислено и неточно отъждествява и създателите на България – Аспаруховите българи. Интересно е, след като почти всеки учебник по история ни втълпява, че Аспаруховите българи били тюрки или тюрко-алтайци, да погледнем най-после какво са представлявали в културно и стопанско отношение тези така често споменавани народи и могли ли са някогашните българи да приличат на тях.

Твърде информативно за всеки, който иска да получи някаква представа от първа ръка по този въпрос, е, че пътят на Ибн-Фадлан към волжките българи минавал през територии, на които се редували един зад друг различни тюркски нароли – гузи, печенези, башкири. Пътешествайки по техните и сравнявайки едно с друго видените от него племена Ибн-Фадлан ни представя една своеобразна панорама на тюркския живот и бит, от която всеки, койзо иска да се докосне до автентичното минало на Изтока, може да извлече твърде голяма полза.

Без да се впускаме в излишни подробности, тъй като те биха ни попречили да видим най-типичното и най-смцественото, трябва да отбележим, че всички тюркски племена, които срещнал по пътя си пътешественикът, водели типичен номадски живот, скитайки със стадата си из степта. "Те са чергари – пише пътешественикът – жилищата им са дървени или плъстени – рядко се заседяват. Постоянно пътуват. Домовете им са разхвърлени тук и там, в зависимост от това, къде ще подвият крак" (ИФ, 21). Главната и почти единствена храна на тези народи били според Ибн-Фадлан продуктите, които получавали от своите стада и особено овчето месо. "Когато някой пристига при приятеля си, то последният издига в негова чест голяма юрта, закарва при него овце, колкото се може повече. Нищо друго не му остава на мюсюлманина, освен да ги коли (за да се препитава с тях)." По всичко личи, че този разказ не с измислен, защото абсолютно по същия начин е бил посрещнат и самият Ибн-Фадлан от главнокомандващия тюркските войски Атрак, син на Катаг-хан. "Той разпъна за нас шатри... докара овце, доведоха и коне, за да ни заколят някоя овца и да пояздим по желание" (ИФ, 31).

От тези описания личи, че главният източник на съществуване на тюркските народи е било животновъдството и особено развъждането на овце. По своя начин на живот и по своето стопанство те са напомняли най-вече 43 номадски народа, за които се говори нашироко в цитираната по-горе от нас Арменска география, но очевидно доста много са се различавали от старите народи на Средна Азия с тяхното развито земеделие и занаяти, към които някога са били причислявани древните българи.

Като цяло, тюркският бит никак не е възхитил Ибн-Фадлан. Но същевременно той не пропуска да отбележи и редица положителни качества у този вид народи – липсата на содомизъм, жестокото преследване на половата извратеност, строгото и точно уреждане на взаимните имуществени задължения. Всичко това показва, че в оценките си Ибн-Фадлан не е допуснал емоционално пристрастие и е описал тюрките такива, каквито те реално са били. А следователно неговият пътепис е интересен не само като географски, но и като етнографски източник и ни дава възможност да си изградим една доста точна представа за ранните тюркски народи – прадедите на по-късните гузи, кумани и печенези, когато те все още са обитавали степите на Средна Азия и не са се били придвижили в Европа.

Да пристъпим сега към разглеждансто на най-важния блок от сведения, които се съдържат в пътеписа на Ибн-Фадлан – неговия разказ за волжките българи. След като с много вълнения и трепет експедицията преминава покрай башкирите, тя се озовава на територията на Волжка България, където е тържествено посрещната от момичета, които носели в ръцете си "хляб, месо и просо". Но още по-интересно е друго. Ако през целия път към Волжка България Ибн-Фадлан непрекъснато характеризира народите, край които преминава като тюрки и нарича с това събирателно название всеки един от тях – и узите, видени на излизане от Хорезм и печенезите в близост до р. Урал и башкирите, доста по-северните башкири, то прекосявайки р. Баянах и пристигайки в земята на волжките българи, той изведнъж престава да говори за тюрки. Постоянно и дори натрапчиво повтаряната преди това дума тюрки, не се среща нито веднъж, когато той говори за волжките българи, а това показва, че между населението на Волжка България и видените от него многобройни тюркски народи е имало някаква съществена разлика. За да охарактеризира жителите на Волжка България, Ибн-Фадлан си служи със съвсем друго събирателно название. Тях той нарича със стбирателната дума сакалиби, с която в арабските източните се нарича съвкупността от европеидни народи, населяваща Източна Европа. А тази особена дума сакалиби се явява в неговото описание дори по-често от думата българи – собственото име на жителите на Волжка България. Съдейки по пътеписа, за Ибн-Фадлан хората, които са били по произход сакалиби, а по народност българи, поради което техния цар Алмуш той нарича ту цар на сакалибите, ту цар на българите, служейки си с двете думи сакалиби и българи като със синонимни думи.

При високата наблюдателност и правдивост на Ибн-Фадлан, който е успял да забележи общите тюркски черти, които свързват узите, печенезите и башкирите, трудно може да се предположи, че особеният начин, по който той именува волжките българи, отделяйки ги от масата на окръжаващите ги номадски племена, е резултат на някаква грешка или неосведоменост. Той е резултат найвероятно на това, че между населението на Волжка България и съседните с нея тюркски народи е съществувала някаква съществена разлика, или иначе казано – на това, че волжките българи не са били тюрки. Начинът, по който Ибн-Фадлан е класифицирал волжките българи, напомня начина, по който в другия подробно разгледан от нас източник – Арменската география "Ашхарацуйц", се подхожда, когато става дума за древните българи, преселени в Европа в близост до Кавказките планини. "На север оттам (от кавказките реки Валданис и Псевхрос) живеят племената тюрки и българи (по арменски ТУРКК и БУЛГАРКК)" – съобщава този източник, разграничавайки съвсем очевидно групата на тюркските племена при Кавказ от съседните с тях древни българи. И сякаш, за да проличи още по-ясно, че древните българи като група са се различавали от своите съседи – тюрките, в "Ашхарацуйц" се съобщана веднага след това и кои племена влизат в българската група – "купи-булгар, кучи-булгар, оногхонтор-блгар и чдар-болкар..." (ХИБ, 1, 88). В този източник тюрките и българите са представени в същия план, както те присъстват и в пътеписа на Ибн-Фадлан, а именно като две съседни, но различни една от друга групи племена. И доколкото в случая става дума за два абсолютно независими един от друг източника, тъй като Ибн-Фадлан не е имал и най-малка представа от арменската география "Ашхарацуйц", наблюдаваното в случая съвпадение е твърде симптоматично. То показва, че за обективните ранни наблюдатели през периода между седми и девети век тюрките и българите не са били народи от един и същи тип. При това в случая става дума не за локални различия в рамките на някаква единна общност, а за различие между две несъпоставими една с друга общности, тъй като и Ибн-Фадлан, и древните арменски книжовници добре са знаели вътрешния състав както на българите, така и на тюркските народи и са имали достатъчно ясна представа, какво означава думата тюрки като събирателно име и какво представлява събирателното име българи.

Откритата тук особеност не е никак за пренебрегване, тъй като става дума за съвпадение в два от най-подробните и най-обективни стари източника, които са описали древните българи. А това, което е видяно с очите на очевидци, несъмнено има по-голяма ценност от всички литературни измислици и хипотези, съчинени от най-различни късни автори по повод на древните българи.

Ако се вгледаме по-внимателно в пътеписа на Ибн-Фадлан, не е трудно да открием и някои по-конкретни причини, поради които той е гледал с различни очи към волжките българи и към съседните с тях тюркски народи. Работата е там, че народът, се оказал доста различен по своя бит и обичаи от съседните с него тюркски племена. За целта нека си припомним, как е бил посрещнат пътешественикът от сина на хана на гузите Атрак и как е бил посрещнат той при пристигането си във Волжка Бтлгария. В съответствие с общия за всички тюрки обичай Атрак опънал шатра и му докарал много овце и коне, за да се препитава при престоя си с тях и да ги язди. Съвсем друго се оказало обаче посрещането във Волжка България, което в дневника на Ибн-Фадлан доста подробно е описано и дори е датирано по арабския календар (12 мухаррам, 310 г. – 12 май 922 г.).

"Когато наближихме царя на сакалибите (волжките българи) на разстояние 2 дни и една нош път, той изпрати да ни посрещнат негови васали заедно с децата и братята им. Те ни посрещнаха, носейки хляб, месо и просо и тръгнаха с нас (ИФ, 37)".

Това посрещане – с ритуален хляб в ръце – рязко се различава от начина на посрещане, който са устроили на Ибн-Фадлан тюркските големци. Работата е в това, че за номадите основен продукт на препитание е било месото, докато хлябът не е играел почти никаква роля в техния живот. Поради тази особеност един номадски народ е посрещал гостите си винаги с месен курбан, но никога не му е поднасял хляб или някакви хлебни изделия като ритуална храна.

За първи път след своето дълго пътешествие Ибн-Фаллан видял да му се поднася тържествено хляб едва във Волжка България. А това е един доста интересен белег – от него личи, че имало обичаи наподобяващи не тези, които се срещат сред номадските народи, а които се срещат сред старите земелелски народи. И доколкото споменатият начин на посрешане е бил официален ритуал и е бил разпореден от царя, ясно е, че той е бил свързан с главния народ на някогашната Волжка България – волжките българи. По-нататък става ясно и защо сред ритуалите на волжките българи фигурират нетипичните за номадите земеделски продукти: "Храната им – пише Ибн-Фадлан – е просо и конско месо, а също така в основата си включва пшеница и ечемик и то в голямо количество. И всеки взема за себе си, каквото е посял. Царят няма право над тези посеви, освен онова, което му плащат ежегодно във вид на кожа от самур или златка".

На този фон очевидно е, че особеният ритуал на волжките българи е дошъл от това, че за разлика от номадите те са били в основата си земеделски народ – препитавали са се най-вече за сметка на земеделието, а не чрез номадско скотовъдство.

Напускайки номадските степи, арабският пътешественик с попаднал в един доста по-различен свят. И затова той се е постарал да го опише колкото се може по-подробно: "Всеки, който се жени и устройва някакво пиршество, необходимо е да поднесе на царя си дар във вид на продукти в зависимост от размерите на гощавката, а след това дава и на гостите, като например медовина, вино, пшеница..." (ИФ, 50). "Те нямат маслинено масло (зехтин), нито сусамено, нито пък мас – продължава по-нататък арабският пътешественик. – Вместо тези мазнини използват рибено масло... От ечемика правят особена супа, която може да се нарече и напитка, тъй като я пият на малки глътки... Понякога варят ечемика с месото, господата изяждат месото, а девойките само ечемика. Ако месото е глава от козел, тогава момичетата могат да ядат от него.

Всички те носят на главите си особен вид шапки. Когато (царят) се движи из пазара, то всички стават, никой не може да остане седнал, всеки сваля шапката от главата си и я взема под мишница... И точно така постъпва всеки, който влиза при царя... Щом като те се яват при него, те тутакси свалят шапките си..." (ИФ, 51). "Видях при тях и ябълки – силно зелени на цвят, и колкото бяха зелени, толкова бяха и кисели на вкус, приличаха по-скоро на винен оцет, който девойките употребяват. Затова ги наричат "момински ябълки." (ИФ,49).

Всички тези подробности затвърдяват оше повече впечатлението,че у волжките българи битът и стопанството са били устроени по доста по-различен начин, отколкото у тюркските номадски народи. При тях виждаме опити да се отглеждат ябълки; виждаме да се приготвя питие от ечемик (вероятно някакъв вид бира) – нещо, абсолютно непознато на тюркските народи. А освен това различно е и основното питие, с което са посрещали гостите си тюрките и непознатите за нас волжки българи. У волжките българи най-хубавото и най-разпространено питие е било приготвяно от мед и се е наричало СИДЖУ или СУДЖУВ, докато у тюрките то е било приготвяно от мляко и се е наричало КУМИС.

Като цяло, всички основни подробности от живота на волжките българи, които е наблюдават Ибн-Фадлан, се оказват принципно различни от живота, което се е водил в тюркските степи. Ако тюрките са се изхранвали изключително с овче месо, волжките българи са имали и множество ястия, направени от просо, ечемик и пшеница. Ако тюрките са пиели най-вече кумис, волжките българи са пиели своите особени напитки от мед или ечемик. Ако тюрките при срещата на своя хан или големец са се просвали пред него по очи на земята, волжките българи поздравявали своя цар със сваляне на шапка и с чинно изправяне на крака. Забелязва се също и едно много по-голямо разнообразие в бита и живота на волжките българи в сравнение с техните номадски съседи. Вместо с целогодишно пастирство из степта, волжките българи, както личи от състава на споменатите от Ибн-Фадлан техни продукти, са се занимавали с множество разнообразни видове дейности – отглеждали са разнообразни земеделски култури, събирали са мед, но са имали, по всичко личи, и твърде много коне, а конското месо е било поднасяно на гостите дори като ритуална храна. Тук му е мястото да споменем, че в Памир – точно в спомената древна област Булгар – днешният Палгар и до днес (по сведения на етнографа М. Андреев) по време на сватба се коли кон, а младоженецът и булката са длъжни да изядат заедно една от неговите плешки, за да имат много деца. Този древен ритуал – клане на кон – напомня древния обичай АШВА-МЕДХА – жертвоприношение на кон, характерен за индоиранските нароли и описан подробно в старите санскритски източници. А добре е известно, че малките памирски народности водят своя произход от старите индоирански племена.

Да се върнем обаче отново към описанията на Ибн-Фадлан. Разнообразието на живота, който той наблюдавал около себе си, по всичко личи му направило твърде добро впечатление. И затова настроението, което лъха от неговия пътепис, когато той разказва за Волжка България е твърде различно от настроението в страниците, които описват живота на тюркските народи. В единия случай, когато Ибн-Фадлан пише за номадските народи, изпод перого му излизат мрачни и навяващи най-често униние фрази: "Положението им е окаяно, достойно за съжаление" – пише той с явна мъка, обобщавайки своите наблюдения върху живота на гузите – най-големият тюркски народ, видян от него (ИФ, 23). В другия случай, когато става дума за живота във Волжка България, изпод неговото перо излизат съвсем други думи и оценки: "Държавата ти е обширна – казва той при един разговор с царя на волжките българи – Паричните ти средства са в изобилие, доходите ти са многобройни. Защо тогава молиш халифа да ти построи крепост с негови средства, които са безчет?!" (ИФ, 63). От този кратък епизод, в който Ибн-Фадлан искрено недоумява защо са му на цар Алмус чужди пари, когато той има премного свои собствени, личи, че държавата, която той е видял пред очите си, Волжка България е била една цветуща и благоденстваща страна, несравнима по положение с бедните номадски степи.

Ако резюмираме всички най-важни сведения, оставени от този единствен по рода си очевидец, не ще бъде трудно да си обясним и откъде е идвало цветущото стопанско положение на някогашната Волжка България. То е свързано с това, че нейният стопански живот се е крепял върху два големи стълба – земеделието и развитото животновъдство. Но за да се убедим още по-дълбоко в правотата на тази констатация, добре е преди да сформираме окончателните си оценки за Волжка България, да погледнем и към още някои стари източници, от които личи, че първият и най-важен стълб в древното българско стопанство е било развитото и разнообразно земеделие. Арабският пътешественик Ибн-Даста, който е посетил волжките българи около 890 г., т.е. 30 години преди идването на Ибн-Фадлан пише: "Те – българите – са народ, който оре и сее. Сеят различни култури – пшеница, ръж, ечемик, просо, сорго и др". А друг арабски очевидец Ал-Масуди отбелязва същата подробност и за друг един голям клон на древните българи – "черните българи", останали някога да живеят в кавказките долини. "These Bulgars are mountaineers. They posses fields and large numbers of catlle." (Тези българи са планинци. Те притежават ниви и голямо количество добитък.)

Ясно е на този фон, че навсякъде където са живели ранните българи в Източна Европа – Волжка България и кавказките долини в тяхното стопанство първи и най-важен поминък е било земеделието, т.е. точно онзи поминък, който почти напълно отсъства в стопанството на ранните номадски народи.

Археологическите разкопки, проведени в изчезналото вече царство на волжките българи, напълно потвърдиха тази особеност. В земята край Волга бяха открити остатъци от железни лемежи, датиращи от девети-десети век. И дори нещо повече – оказа се, че заселването на българите край Волга съвпада по време с един важен културен поврат – замяната на старите примитивни форми на земеделие, основаващи се върху използването на лопатата и мотиката, с по-съвършеното и развито плужно земеделие.

На какво се дължи това, че волжките българи, макар и заселени в северни и не съвсем подходящи за земеделие територии, са имали земеделието като един от основните свои поминъци, докато живеещите доста по-на юг от тях тюрки, не са се занимавали активно със земеделие? Причините за това дълго време беше трудно да се обяснят, но на фона на цитираните по-горе източници, от които личи, че още в своята прародина край Памир древните българи са принадлежали не към скотовъдните номадски племена, а към развити източни народи, вече става много по-лесно да намерим ключа и към тази историческа загадка. Това, че в обитаваните от древните българи преди преселението им топли южни полета е имало някога "много грозде, смокини и сини сливи", както се е изразил някога арабският книжовник Ал-Бакуви (РК, 30), е достатъчно ясен симптом, че за пренасянето на земеделски традиции към Волга е изиграл роля натрупаният от древните българи вековен земеделски опит по времето, когато те са обитавали плодородните долини и оазиси на своята древна земя край планината Имеон (дн. Памир). В тези благодатни земи, както личи от цитирания източник, древните българи са се занимавали не само с обикновено земеделие, но дори и с градинарство и овощарство.

Една общност с широки и дълбоко вкоренени земеделски традиции, каквито са били древните българи по времето преди тяхното преселение в Европа, не е могла да изостави своя обичаен земеделски бит, където и да е попадала след това по света. И тъкмо затова, дори когато българите след дълги перипетии са се озовали от топлите полета край Памир в студените и неприветливи земи на Средното и Горно Поволжие, те са продължили да обработват земята. Тяхното земелелие, следователно, не е било някакъв нововеведен поминък, а пренесена от юг традиция, към която те са се придържали въпреки не съвсем благоприятните приролни условия.

По една рядка случайност наблюдателният и прецизен в описанията Ибн-Фадлан е отбелязал в пътеписа си няколко детайла, които напомнят за древния южен произход на земеделските традиции на волжките българи. Първият от тези детайли е свързан с начина, по който волжките българи са складирали своите запаси от пшеница, просо и други зърнени култури. В това отношение волжките българи са имали според Ибн-Фадлан един доста странен навик: зърното си те пазели не в хамбари, а в дълбоки ями, вследствие на което то добивало доста неприятна миризма. "Те нямат помещения да складират провизиите си – отбелязва арабският пътешественик. Копаят кладенци (ями) и закопават храната (зърното) си в тях. По този начин, след като мине известно време, то се разваля и променя вида си, придобива мирис, така че вече не може да се ползва." (ИФ, 50). Ибн-Фадлан не е успял да изясни, на какво се е дължал този странен начин на съхраняване на зърното у волжките българи. Същевременно историята на земеделието показва, че той не е бил измислен от волжките българи, а има далеч по-древни корени. В сухите полета край Памир, кълето се е намирала българската прародина, зърното и до днес се пази най-често в ями, особено, когато реколтата е изобилна и хамбарите не могат да го поберат. Същият начин за пазене на зърното се е срещал до средата на този век също и в сухите земи на Южна Украйна и дори в Добруджа, спомени за което пазеха доскоро много стари добруджанци, включително моя покоен баща Добри Добрев. А към това трябва да прибавим и още една интересна особеност. В Добруджа и до днес ямите за пазене на зърно си имат специално име – ХУМБА, а в Памир същият вид ями се нарича ХУМБ, което подсказва, че старата памирска традиция наистина е била подхваната от изселилите се някога откъм Памир българи и се е разпръснала нашироко по света.

Ясно е на този фон, че край Волга ямите за зърно, които е наблюдавал Ибн-Фадлан са се появили в резултат на пренасяне на тази именно южна традиция. И ако сред волжките бъдгари този начин на пазене на зърното се е срещал дори в 922 г. въпреки, че не е бил никак подходящ за влажните северни земи, това е било поради привързаността на волжките българи към своите стари земелелски традиции, изградени при съвсем други условия и съвсем друг вид климат. От странния начин, по който волжките българи са пазели своите зърнени храни личи, че техните земеделски навици са били създадени в сухите южни краища и слел това са били пренесени в Поволжието. Следователно още при своето преселение на север те са били земеделски народ.

Друга подробност, от която личи древният южен произход на земеделисто край Волга, са особените ябълки, за които пише ИбнФадлан. "Видях при тях ябълки, силно зелени на цвят и колкото зелени, толкова и кисели на вкус" – отбелязва той (ИФ, 49). Тези силно зелени и кисели ябълки явно са били някой пренесен от юг сорт, който не е могъл да узрее в по-суровите северни условия и поради това вероятно се е изродил. Защото, когато един народ се преселва на от юг на север, пренесените от него сортове твърде скоро деградират, но при все това продължават известно време да растат, въпреки че не представляват вече стопанска ценност.

Южните корени на волжко-българското земеделие се долавят и от специфичните названия на някои специфични видове земеделски култури, запазени и до днес в земите край Волга. Така например соргото (вид южно просо, разпространено най-вече в Средна Азии и Индия) в руските говори от Поволжието дори до днес се нарича БОЛГАРСКОЕ ПШЕНО – нещо, което показва, че негови преносители в земите край Волга са били волжките българи. А един особен вид пшеница, разпространен и до днес сред донските казаци, се нарича БОЛГАРКА (българско жито), което загатва, че нейни разпространители са били най-вероятно отново те. От несъмнен южен произход е и сладкото питие СИДЖУ, с което волжките българи са гощавали Ибн-Фадлан. Негов най-пряк аналог е памирското питие СИЧИН (SICIN, Я, 242), което се приготвя специално за посрещане на гости.

Интересен пренос на южни културни традиции се наблюдават и при животновъдството на волжките българи. Така например при неотдавна проведените разкопки в град Велики Булгар бе открито, че във Волжка България се е развъждала южната хисарска овца, разпространена и до днес в топлите оазиси край Памир. Откриват се също остеологични материали от една особена дългорога порода говеда, развъждана някога най-вече в източните степи и пренесена несъмнено от някакъв южен район (ГБ, 254-272).

Наред със земеделието и животновъдството волжките българи са имали и редица други поминъци, които също заслужават внимание. За тях пише както Ибн-Фадлан, така и други очевидци, които през девети-десети век са пътували до Волжка България. "В горите им има много мед, който те жителите на Булгар, знаят и ходят да го събират... Видях там и огромни площи от лешници, дълги много километри. Забелязах там и дърво – не знам как точно да го нарека – много високо. Жителите след като го издълбаят слагат под него съд и в него изтича течност, която по вкус е по-приятна и от меда... Има и храстче, малко и зелено. На върха му има разклонения с по един лист и на него като че ли са разстлани растения, сред листата на които има плодове... Хапнахме и се убедихме, че плодът ни доставя удоволствие. Продължихме да търсим и да ядем тези плодове." (ИФ, 49-53).

От тези описания личи, че в земите край Волга са били развити разнообразни видове събирателски поминъци – добиването на мед, а също на сок от бреза, събирането на лешници и горски плодове. Широко развит е бил и риболовът, красноречиво доказателство за което е това, че главният вид мазнина, който се е използвал в домакинствата, е бил рибеното масло.

Най-широка известност волжките българи са си спечелили не с тези странични и допълващи поминъци, а с това, че са създали едно от най-големите пазарища в Източна Европа. На него са се продавали както разнообразните продукти, произведени във Волжка България (вкл. и широк кръг занаятчийски произведения), така и продукти от съседните и по-далечни земи. Благодарение на склонността на Ибн-Фадлан да описва до най-малки подробности всичко по-забележително, на което се е натъквал по своя път, днес ние знаем не само, че волжките българи са имали едно огромно и постоянно действащо тържище, но и къде точно се е намирало то. "...Когато ние пристигнахме при царя – отбелязва Ибн-Фадлан – намерихме го, че е спрял на отдих и временен престой в така наречената ХАЛДЖА. Всъшност тази местност беше разположена между три езера – две големи и едно по-малко и между тях нямаше нито едно, на което да се достигне дъното. Между това място и огромната река, протичаща към страната на хазарите, известна с името Атил (р. Волга) разстоянието беше около един фарсах (2250 м). И така покрай тази река се намираше пазарището, което става по всяко време и там се продават много полезни стоки с голяма стойност." (ИФ, 56). Големите езера, за които говори Ибн-Фадлан и до днес могат да се видят на географската карта недалеч от р. Майна (Баянах), при която е завършило пътешествието на Ибн-Фадлан. А и самото име ХАЛДЖА, с което според Ибн-Фадлан нарича лятната резиденция на волжките българи, е също твърде симптоматично, тъй като напомня памирската дума ХАЛИДЖ – залив, вир, езеро. От това личи, че името Халджа, с което се е наричала лятната резиденция на царя на волжките българи, не е възникнало никак случайно. То е дошло от това, че главната забележителност на местността, в която тя е била построена, са били езерата, а думата езеро в езика на волжките българи е звучала като ХАЛИДЖ или ХАЛДЖА, подобно на това, както тя и до днес звучи в Памир.

От тази голяма лятна резиденция по посока към брега на Волга се е простирало пазарището, заемащо в ширина една внушителна площ от около 2 км. На това пазарище са се стичали, според Ибн-Фадлан търговци от двата най-големи съседни народа – русите и хазарите. "И когато пристига кораб от страната на хазарите – пише той – царят пристига на кон и проверява това, което има в него, и взема от него една десета част. Ако ли пък пристигне царят на русите или друго подобно племе, то царят (на българите) избира за себе си всяко десето нещо..."

Между търговците, които са идвали на описаното от Ибн-Фадлан постоянно тържище, е имало и значителен брой волжки българи. За някои от тях търговията е била постоянно занятие, с което те са се занимавали целогодишно, пътувайки не само из Волжка България, но и из съседните страни. "Те (волжките българи) имат много търговци – пише Ибн-Фадлан, които ходят в земята на тюрките, при което докарват овце в страната наречена Вису, а носят със себе си самури и сребърни лисици..." (ИФ, 54).

От това описание личи, че волжките българи са се занимавали и с една своеобразна за времето си прекупваческа дейност. Те купували от съседните с тях тюркски племена голямо количество овце, които са били главното богатство на този вид народи и са откарвали закупените стада на север към народа Вису – някогашните вепси, живеещи в близост до Ладожкото и Онежко езеро. От вепсите и другите северни народи волжките българи са купували най-вече златки, самури и сребърни лисици, с които след това отивали отново при тюркските народи, за да ги обменят срещу овце. Тюрките охотно купували донесени от Север ценни кожи, защото правели от тях своите скъпи самурени шапки, които били задължителна част от костюма, на който и да е знатен куманин или печенег. И така търговията се въртяла с неспирни обороти – овце срещу самури и сребърни лисици, а след това нови самури срещу овце. Още през шести век оногурите се досетили за големите изгоди, които носи със себе си тази непрекъсваема търговия. И по всичко личи, че са навлезли в нея твърде активно, осъществявайки посредничеството между богатия на ценен дивеч Север и богатите на овце тюркски племена. Преки сведения за това е оставил цитираният по-горе готски историк Йорданес, който пише, че "от тях – оногурите – идва търговията с ценни дивечови кожи" (вж. по-горе).

По всичко личи, че волжките българи са продължили този доходен поминък, подхванат от някогашните оногури и са го взели в свои ръце. Чрез това те са натрупали в държавата си доста големи богатства, което в съчетание с другите техни поминъци я е превърнало в една от най-благоденстващите държави на Източна Европа.

Дълго време а българската книжнина се считаше, че древните българи – както волжките, така и Аспаруховите не са познавали търговията и са се изхранвали изключително със скотовъдство. В най-крайна форма това мнение може да се открие у д-р Иван Сакъзон (ИС,  1930), който в своята студия, посветена па стопанството на Аспаруховитс българи пише, че ако българите са играели някаква роля в търговията, то това е било най-вероятно ролята на пречка срещу търговския поминък. А същото мнение в по-ново време виждаме застъпено и в книгата на Иван Богданов "Прабългари", в която се отстоява възгледът, че търговията и размяната били чужди на здравия българеки дух (ИБ, 1974).

Конкретните факти, свързани с древните българи обаче сочат, че един народ може да бъде здрав по дух и същевременно активно да се занимава с търговия. Ранните търговски начинания на мощните някога оногури и продължаването на тези начинания от не по-малко мощните волжки българи е едно съвсем очевидно опровержение на споменатата, за съжаление, доста разпространена и до днес в българските исторически среди погрешна теза.

Един от ранните арабски пътешественици Наджиб Хамадани, жител на персийския град Хамадан, е отбелязал по повод на търговията на волжките българи следното: "Те – българите – ходят с остригани глави и къси кафтани. Търгуват с кожени изделия (юфз и др.) и ценни дивечови кожи и между тях виното се счита позволено както за неверниците, така и за мюсюлманите" (ВК, 153). В този източник са споменати не като два от най-важните видове търговски артикули, с които волжките българи са се спускали на юг – към Туркестан и Персия, но и техните най-характерни портретни особености – остриганите (бръснати) глави и късите кафтани.

Според друг очевидец, наблюдавал някога живота на волжките българи – Ал-Гарнати – в своите търговски пътешествия на юг, към Източна Персия (Азърбайджан), те са търсели да купят най-вече евтини железарски изделия и особено грубо изковани кинжали и дълги ножове. Причината да търсят точно този вид стоки е била в това, че кинжалите те купували не за въоръжение на своята войска, а за да ги препродадат на северните народи, които правели от тях харпуни за ловене на риба. "Купуват българите в Азърбайджан четири такива кинжала за динар" – отбелязва Ал-Гарнати (АГ, 58). Същевременно, пътувайки към Хорезм, волжките българи се занимавали със съвършено друг вид търговия – на хорезмийните те предлагали изработените от самите тях мечове, а на връщане от Хорсзм закупували от тюрките овце. Тези интересни страни от търговията на някогашните волжки българи са отбелязани от Ал-Масуди и Ал-Мукадаси, първият от които пише: "Кервани пътуват от тях – волжките българи – към земята Хорезм...", а вторият съобщава, че на хорезмийците българите предлагали различни стоки, между които и изработените в Булгар мечове" (АГ, 106).

Досега не е правен опит да се състави една примерна карта на търговията, която волжките българи са водели през Ранното средновеконие. А ако се състави такава карта, ще изпъкне една незабелязана досега особеност. Както на юг, така и на север името на волжките българи се споменава в множество различни краища. На юг техни търговци се срещат както по пазарищата на Туркестан, така и в по-далечните Хорезм и Азърбайджан, а понякога дори и в Багдад. На север техните търговци също се движат по широк спектър от маршрути, които водят не само към споменатия вече народ ВИСУ, но и към още по-далечния народ ЮРА, живеещ близо до Полярния кръг. При това поради самото естество на извършвана от тях търговска и прекупваческа дейност пътуванията към далечния и почти необитаем Север са били редовно и нестихващо занимание. Те са диктували не от някакво инцидентно любопитство да се надникне в загадъчните северни земи, а от особеностите на традиционната им търговия, в която значително място заемало транслирането на южни стоки към северните народи и ретранслирането на северни стоки към южните народи. Волжките българи, които отрано са се заели с този сложен, но твърде изгоден за тях процес на търговски транслации и ретранслации, са били принудени поради самото му естество, да пътуват редовно както към вледеняващия Север, така и към нажежения Юг за да поддържат непрекъснато в действие задвиженото от тях огромно златно махало. Тази особеност прозира ясно в описанията на арабските пътешественици. "Българите пътуват до северните народи ЮРА – пише например Марвази през десети век. Носят им стоки като дрехи, сол и др. на шейни, които теглят кучета през снежните преспи, които никога не се стопяват. Невъзможно е да върви човек по такъв сняг иначе, освен ако не прикрепи на краката си волски кости (нещо подобно на ски). Вземат те в ръцете си две кости, пъхат ги в снега под себе си и такв се плъзгат по снега" (БЗ, П, 65). Същото съобщава и Ибн-Батута, който пише: "Проникват там – на север – само богатите търговци, които имат по сто и повече шейни, натоварени с храни, питиета и дърва. Защото там, на север, няма ни дърво, ни камък, ни подслон. За водач по този път им служи някое опитно куче, което е ходело там неведнъж. Такова куче струва хиляда дирхама. Него стопанинът му не го пипа с пръст и го храни преди всички други. Иначе ще се разсърди кучето, ще избяга и ще остави стопанина си да загине" (БЗ, Н, 65). А Закария Казвини съобщава в тази връзка още една интересна подробност. "Народът булгар – пише той – внася своите стоки при народите юра за търговия. Всеки слага своята стока на определено място, отбелязва я с определен знак и я оставя, после се връща, намира отстрани до своята стока някаква друга стока, потребна за неговата страна и ако е с ъгласен със сделката, взема оставената в замяна стока. Ако не е пък съгласен, взема своята стока и оставя предложената му в замяна стока, по такъв начин нито търговецът вижда купувача, нито купувачът – търговеца" (БЗ, 64).

Тази тема – за пътешествията на волжките българи до северните народи, може да се открие у почти всички ранни арабски географи, но причините за това далеч не са свързани с разгорещената арабска фантазия, както някои не съвсем добре информирани в стопанската история автори наивно предполагат. Колкото и странно да изглежда от гледна точка на сегашните представи за пътуване и търговия, почти всички подробности, които арабите са записали във връзка със северните пътешествия на волжките българи са добре премерени и реалистични. Така например и до днес пътуванията в най-северните краища на Европа и Азия сред малките народи ненци и евени стават с помощта на кучешки впрягове или с помощта на ски. И до днес кучето-водач играе главна роля при тези пътувания и е обект на специални грижи. И до днес стоките се оставят на някой кръстопът без да могат купувачът и продавачът да се видят. Дори в наше време в най-далечните райони на Финландия не само отделни видове стоки, но и личните писма се оставят край кръстопътищата на попечението на случайно пътуващите към означеното селище пътници. А и в малката планинска Швейцария млекарите оставят гюмовете си с мляко край пътните магистрали, разчитайки, че ползвашите го пътници ще оставят парите си сами в сложената до гюма паничка.

Ако трябва да бъдем точни и справедливи, време е да признаем, че волжките българи са били един от най-развитите търговски народи на някогашна Източна Европа. И това е забелязано още през миналия век от видни световни учени, като акад. А. Френ и акад. Б. Дорн.

Това, че волжките българи са били виден търговски народ личи и от факта, че те са първият източноевропейски народ, който въвежда в своите земи собствено монетосечене. Ако в Киевска Русия монетосеченото се появява през ХII в., във Волжка България то датира още от около 950 г., когато редом с внасяните отвън арабски дирхами се появяват монети със собствените образи на владетелите на Волжка България.

Доскоро причините за ранната поява на собствени монети у волжките българи оставаха неясни и трудно обясними. Но сега, след всичко, което беше разкрито за широките и твърде интензивни търговски пътешествия на този народ, сведенията за огромните размери на неговото постоянно международно тържище недалеч от лятната резиденция на неговите владетели, този особен стопански феномен вече става напълно понятен и разбираем. Един рано развил се търговски народ, не би могъл да не изпревари другите и в тази област и точно това ни поднася стопанската история на изчезналата вече Волжка България.

И така, за един от големите клонове на древните българи – волжките българи – науката разполага с изобилни данни, от които личи, че те са познавали не само скотовъдството и земеделието, но и търговията. Било ли е това обаче някаква частна особеност само на волжките българи или е било присзицо и на останалите древнобългарски клонове в Европа? Вече разгледахме сведенията на арабския пътешественик за древните българи в Кавказ, макар и да били планинци, притежавали земеделски земи и много добитък. Но същият този особен български клон – кавказките българи, наричани още и "черни българи" – е оставил спомен и с това, че е въртял доста оживена търговия с околните племена. Сведения за това дава персийската география "Худуд ал-алам", писана през десети век, т.е. приблизително по същото време, когато Ибн-Фадлан е ходил при волжките българи. Ето какво съобщава "Худуд ал-алам" за кавказките българи. "С всички, които живеят около тях те – българите – (т.е. кавказките българи) водят оживена търговия." (БЗ, 11, 60)

Излиза, както виждаме, че търговският поминък далеч не е бил само приоритет на волжките българи. Той се е срещал и у преките Кубратови наследници – кавказките българи – преки потомци на най-големия Кубратов син – Батбаян.

Ранното развитие на търговията се оказва една обща българска особеност, към която са били привързани всички стари български клонове, преселени в Европа. А след като това е така, възниква въпросът на какво се дължи широкото разпространение на този поминък сред ранните българи, коя е била причината да бъде той един от основните стожери на старото българско стопанство?

Трудно бихме могли да си отговорим на този въпрос, ако не надникнем в по-старата история, в оня забулен в полумрак период, когато древните българи са живесли в своята азиатска прародина, в полите на легендарната планина Имеон. Затова нека да се обърнем още веднъж към източниците, които описват този период и, по-специално, към цитираната вече в предишното ни изложение арменска география от седми век. Основният факт, записан във връзка с българите в този източник беше – както вече посочихме – че "в Скития живеят 15 развити занаятчийски и търговски народи, единият от които се казва масагети, а другият БУЛХИ (българи)". Още в най-старата си азиатска земя древните българи – както виждаме са влизали в кръга на известните търговски народи. А това обяснява доста добре, откъде се е взела невероятната търговска енергия, кояго са проявявали един през друг всички български клонове, преселени в Европа. По същия начин, както земеделските традиции на волжките и кавказките българи са били пренесени от юг и са били продължение на една сравнително рано развила се култура, възникнала край Памир и продължена по-късно на европейска почва, така също и търговските традиции на древните българи са били пренесени от Азия в Енропа и затова те се оказват общ белег както на волжките българи, така и на преките наследници на Кубратовите българи, а също и на интегрираните с Кубратовите българи оногури.

Преносът на традиции от прародината към новозаселените земи се оказва главният фактор, който е оформил особеностите на стопанския живот на различните български клонове в Ранното средновековие, а богатият на детайли стопански живот на волжките и кавказките българи се оказва функция от разнообразния и твърде развит стопански живот на древните българи – съзнателно или несъзнателно забравените от историята прастари обитатели на плодородните полета в подножията на Памир и Хиндукуш.


СПИСЪК НА СТОКИТЕ, НАРЕЧЕНИ ОТ ЧУЖДИТЕ НАРОДИ С ИМЕТО НА ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ

1. МУЗА-И-БУЛГАР (български филигран) – вид златарски изделия от Волжка България, продавани в Персия (ЕДI, 1, 997);

2. ЧАРМ-И-БУЛГАР (български цяр) – вид мехлем за рани, запазен до днес в района на Балх. (По сведения на проф. П. Коледаров, получени при неговата специализация в Афганистан);

3. БУЛГАР – название на най-прочутия конски юфт, разпространено и до днес сред множество народи;

4. БУЛГАРА или БУЛГАРИНА – вид музикален инструмент с дълга дръжка. Среща се и до днес в България и някои страни на Изтока (РС, 1970);

5. БОЛХАР – вид медникарски изделия. Звънци, окачвани по конската сбруя. Среща се на територията на някогашната Волжка България и в съседните руски земи. Споменати в Тълковния речник на руския език, съставен от В. Дал (ВД, 1, 111);

6. БОЛГАРЫ – вид качествен дървен материал за греди и траверси. Дума, характерна за района на Псков (ПОС, 1, 101);

7. БУЛГАРО – вид макара за повдигане на тежести в строителството. Среща се в Северна Италия (ИП, 1981, 157);

8. БОЛГАРСКОЕ ПШЕНО – название на средноазиатското едро просо у русите в Поволжието и съседните райони (ВД, 1, 110);

9. БОЛГАРКА – особен сорт пшеница, разпространен сред донските казаци (СРДГ, т. III, 268);

1О. БОЛГАРКА – название на пазарищата в някои руски области, съседни с някогашната Волжка България (Самара и др.);

11. БУЛГАР – вид пипер в Кюрдистан;

12. БОЛГАРСКИЙ КРЕСТИК – вид бродерия. Название, разпространено сред русите от района на някогашната Волжка България.

[Back]