Make your own free website on Tripod.com
Ибн Фадлан - Пътешествие до Волжска България

III. ПРИ  СЛАВЯНИТЕ

17.

Забелязах, че смятат за добра поличба лая на кучетата, радват му се и смятат, че той ще им донесе година на изобилието, благословия и благополучие. Видях, че змиите са в голямо изобилие и на всеки клон са омотани десетина, та и повече. Те не ги убиват, а и змиите не им пакостят. И, право да си кажа, на едно място съгледах много високо дърво, висонината му беше повече от сто лакътя. То беше повалено, обърнах внимание на ствола му - необичайно грамаден. Спрях, гледайки го, нещо се размърда и на него съзрях змия, подобна нему и по дължина, и по обем. Когато ме видя, спусна се от дървото и се шмугна в храстите, а аз се отдръпнах назад изплашен. Разказах тази случка на царя и на тези, които бяха на аудиенция при него. Те не обърнаха внимание на разказа ми, само царят ме успокои с думите: "Не се безпокой, тя няма да ти навреди."

Веднъж спряхме да си починем. Влязох при царя със спътниците си - Такин, Сусан и Барис. С нас беше човек от царската свита. И между дърветата ни показа храстче, малко, зелено и толкова тънко, като вретено, но с по-дълъг край. На върха му има разклонения с по един лист, който е доста широк, разпростиращ се чак до земята, и на него като че ли са разстлани растения, сред листата, на които има ягоди, който вкуси от тях, има чувствово, че яде нар имлиси [1].

Хапнахме и се убедихме, че вкусът му ни доставя голямо удоволствие. Продължихме да търсим плодове и да ги ядем.

* * *

Видях при тях и ябълки, силно зелени на цвят и колкото бяха зелени, толкова и кисели на вкус, приличаха по-скоро на винен оцет, който девойките употребяваха. Затова ги наричат "момински". Не забелязах в страната им нещо повече освен дървото лешник. В действителност открих лешникови гори с размери до 40 фарсаха в ширена и още толкова в дължина.

Забелязах и дърво, не знам точно как да го нарека, много високо; стволът му е без листа, а върхът му е като този на палмата, клоните му са тънки и дребни. Те [клоните], отбелязва Ибн Фадлан, се съединяват, жителите се захващат с определено място на ствола и правят нарези. Жителите, след като го издълбаят, слагат под него [ствола] съд и в него изтича течност, която на вкус е по-приятна и от меда. Ако човек изпива повечко от нея, опиянява, сякаш е пил вино, и дори има по-висок градус от виното.

Храната им е просо и конско меса, а също така и в основата си включва пшеница и ечемик, и то в голямо количество. И всеки взема за себе си каквото е посял. Царят няма никакви права над тези посеви с изключение на това, което те му плащат ежегодно от всеки дом във вид на кожи от собол. Ако ли пък той побели на дружината си [2] да нападнат някоя страна и ако групата му успее да заграби нещо, то те общо [с царя], имат своя пай от плячката.

Всеки, който се жени или устройва някакво пиршество, необходимо е да поднесе не царя дар във вид на продукти в зависимост от размерите на гощавката, а след това дава и на гостите, като например медовина, набиз, пшеница, която не е съвсем добра, черна и воняща, а те нямат и помещения да складират провизиите си. [Те] копаят кладенци и закопават храната си в тях. По този начин само след като изминат няколко дни, тя се разваля и променя вида си, придобива мирис, така че вече не може да се ползва.

Те нямат масло [маслинено, зехтин], нито сусамено, нито пък мас. Вместо тези мазнини използват рибено масло. Това масло отвратително мирише, а оттам и храната им. От ечемика правят особен вид супа, която може да се нарече и напитка, тъй като я пият на малки глътки. Това правят както момичетата, така и момчетата. Понякога пък варят ечемика с месото, господата изяждат месото, а девойките ядат само ечемика. Ако месото е глава на козел, тогава момичетата могат да ядат от него.

Всички те носят на главите си особен вид шапки. Когато царят язди, той е сам, без конвой, с него няма никого. Когато се движи из пазара, то всички стават, никой не може да остане седнал, всеки сваля шапката от главата си и я слага под мишница. Когато царят премине край тях, те пак слагат шапките на главите си.

И точно така постъпва всеки, който влиза при царя – малък или голям, това се отнася и за децата и братята му. Щом като се явят при него, те тутакси свалят шапките си и ги слагат под мишница, след това кимат главата си към него и сядат, после стават и стоят прави, докато той не им нареди, и всеки, който седи пред него, по-точно седи коленичил пред него, не вади шапката си, докато не излезе от него [царя], при което я нахлупва, но чак след като излезе от царските покои. Всички те живеят в юрти с една-единствена разлика, че юртата на царя е много голяма. В нея могат да се вместят хиляда души, дори и повече, и в по-голямата си част е постлана с арменски килими. В средата на царевата шатра се намира неговият трон, покрит с византийски брокат. Имат и такъв обичай, че ако на сина на някой си човек се роди дете, то първо го взема при себе си дядо му, преди това да е сторил бащата, и той [дядото] говори: "Аз имам над него по-голямо право, отколкото баща му по отношение на съдбата му, докато то [детето] не стане зрял мъж". Ако при тях умре някой от мъжки пол, право да го наследи има брат му, а не синът му. И така аз запознах царя, че това не е допустимо (става въпрос за наследството - б. пр.), разяснявах му тези правила, докато не ги разбра.

Видях в страната им много гръмотевици и ако гръм удари дома им, то те не се доближават до него, оставят го такъв, какъвто е, и всичко, каквото има вътре – хора, имущество и друго оставят го, докато времето не го унищожи, и казват "Това е дом, над чиито жители съдбата се е разгневила."

* * *

И ако някой мъж [човек] от тях убие друг, и то преднамерено, те го съдят заради тази му постъпка, а ако ли пък го убие, без да иска, то за него правят ковчег от дървото хазанк [3], слагат го вътре, заковават го с гвоздеи и му слагат три питки и съд с вода, поставят и три парчета дърво, приличащи на седла от камили, закачват ги помежду тях и мълвят: "Ние го оставяме между небето и земята, където ще попадне на въздействието на дъжда и слънцето - може би Аллах ще се смили над него" [4]. И така остава закачен, докато времето не го унищожи напълно и докато ветровете не го избрулят и разнесат праха му.

Ако [те] срещнат или видят човек, притежаващ енергичност и гъвкавост и познание за нещата, [те] казват: "Този има право да служи на нашия Господ." И така вземат го, слагат му на врата въже, закачват го на дърво, държат го, докато не издъхне.

Преводачът на царя ми разказа, че някакъв синдиец [5] се спрял в страната им и отседнал при владетеля продължително време, като му прислужвал. Той бил много ловък и му сечало пипето. А на една група от жителите на страната й се приискало да тръгне на гурбет. Синдиецът поискал от царя разрешение да се присъедини към тях. Царят му забранил. А синдиецът продължил да настоява, докато накрая царят се съгласил и му дал разрешение. Речено-сторено. Той тръгнал с тях на кораба. Те забелязали, че той е подвижен и пресметлив, договорили се помежду си и рекли: "Този човек превъзходно може да служи на нашия Бог, нека го пратим да му служи." Продължили пътя си покрай гора и те вкарали синдиеца в нея, надянали му въже на шията, вързали го на върха на едно високо дърво, оставили го там и продължили пътя си.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Сорт нар, най-големият от съществуващите видове, който е много приятен на вкус и е без костилки.

2. Дружина - отряд от войската на царя, състояща се от 5 до 3 или 4 хиляди конници.

3. Хазанк - бяла топола.

4. Това изречение най-вероятно е забележка от самия Ибн Фадлан, а не изказване на местните жители.

5. Жител на страната Синд, намираща се на долното течение на р. Инд и по делтата й.