Make your own free website on Tripod.com
В. Промените в названията на селища и планини, възникнали при преселването на Аспаруховите българи в източната част на Балканския полустров

След като разгледахме следите от българите, оставени в западната част на Балканите, време е да обърнем своя поглед и на изток, към краищата, в които е построил своята столица Аспарух. Идването на българите в Добруджа и Дунавската равнина е ознаменувано с цяла редица важни промени, сходни с онези, които са станали в Охридския край. Две от наи-големите заварени крепости Дуросторум и Одесос са били преименувани от българите на Дръстър и Варна. Древният Дионисополис (Балчик), наричан от траките Круни, получава новото име Карвуна, а придобитият по-късно град Берое е преименуван на Боруй. Появяват се и нови градове и крепости, като Мадарската крепост, неизвестна по-рано, Тутракан (в близост до някогашната Трансмариска), Кебедже (до някогашния Дианополис – Девня), Шумен, Шабла, Синдел, Невша, Хърсово, Червен, а на юг от Балкана – Крън, Тутхон (някогашното Анхиало) и Ченге, наричано от гърците Цика.

Някои от градовете в Източна България имат през този период три имена – древнобългарско, славянско и гръцко – например Тутхон – Поморие – Анхиало. (срв. с: Кефалония – Главиница – Балши). А и новопостроената столица Плиска е носила отначало като че ли две имена – Плъсков и Абоба. Селото, в непосредствена близост, до което са открити нейните руини, се нарича от местното население Абоба.

Istoricheska karta na Bylgarija Характерно и за източните български земи е, че почти всички големи селища през този период получават имената си от Аспаруховите българи. А и названията, с които те са наречени, са донесени най-често от изток и имат своя доста ясен и прозрачен смисъл. В прародината на Аспаруховите българи се среща и до днес думата "дръстър", която означава "крепък, трудно превземаем". Срещат се и думата "боруй", която означава просто град, думата "тутра" – стръмнина, откъдето иде вероятно името на Тутракан, а също и думата "абоба" – голям земен вал, откъдето иде най-вероятно едно от имената на Плиска – Абоба.

Името на главното българско светилище Мадара също е пренесено от изток. Следи от него се откриват както в Кавказ, където е бил центърът на някогашната Кубратова държава, така и недалеч от Памир. В Кавказ думата МАДАР означава и до днес "пазя, почитам" (ЧРС, 1980). А в прастарите езици, които са се говорили при западните граници на Памир – в Мохенджо-Даро и Харапа, свещенодействията са се наричали МАНДИРА, а жреците МАНДИРА-КАРАН. Санскритското понятие МАНТРА – свещен химн, също е свързано с тези прастари религиозни понятия. МАДАРА, както е известно, е била несъмнено свещената обител на някогашните българи. Тази особеност е запечатана дори в самото нейно име, което на древнобългарски е означавало "свещеното място", или може би "благословеното място". По същия начин, както в по-късно време са възникнали множество селища с име Църква, Манастир, Манастирище, у древните българи е съществувало името Мадара – светилището, свещеното място. И тъкмо защото Мадара е била най-почитаното от някогашните българи място, в нейните скали е бил изсечен пантеона на основателя на българската държава – кан Аспарух.

Като цяло следите, оставени от Аспаруховите българи на картата на Източна България, са също толкова многобройни и ясно изразени, както и следите, оставени в Охридския край и в Албания. И на двете места българите още с идването си са назовавали със свои имена всички главни градове. В Охридския край това са Охрид, Битоля, Струга, Преспа, Прилеп, Кукуш, Костур и др. В Албания Драч, Балши, Девол, Канина, Корча, Химар, а в Източна България това са Дръстър, Варна, Карвуна, Мадара, Тутракан, Шумен, Шабла, Каспичан, Синдел, Ченге, Чирпан и новопостровната столица Плиска – Абоба. Почеркът на държавните градежи у българите навсякъде е бил един и същ. А и имената, които те са давали на своите градове са били от един и същи тип. Те представляват най-често красиви източни епитети, които се срещат и до днес в земите, обитавани от древните българи преди преселението им към Кавказ и на Балканите.

Всички земи, които заобикалят днес България са изпъстрени с образните и красиви имена, донесени някога от древните българи. Подобни имена има както в Румъния и даже в Унгария (Бихаря, Пеща, Печ), така и в Източна Сърбия (Срем, Крагуевац, ыорава, Пирот, Ниш) и в цяла Македония и Албания. Чрез тези имена е очертано пространството, в което са живели българите. Те всички са клонки от голямото гнездо, съградено от тях при овладяването на Балканите.

Но далеч не само градовете в земите, които заобикалят днес България, носят твърде често древнобългарски имена. Такива имена носят и повечето планини, издигащи се на запад и юг от нас. Древнобългарски отпечатък е запазен в две от най-често срещаните планински названия на Балканите – ЧУКА и ЧУКАР. Тези две думи се срещат както в Румъния – в районите, населявани някога от българи, така и в Източна Сърбия – първото българско предмостие на Балканите, а също в Охридско-Скопската област, Албания и Северна Гърция. Освен в балканския регион особеното название ЧУКА се среща само в един-единствен друг раион – в Памир и Хиндукуш. Там думата ЧУКА се произнася абсолютно по същия начин, както в България и означава висока, най-често гола планина.

Двете места на света, където се среща това географско понятие имат между себе си само едно общо нещо – това, че в тях някога са живели или живеят и сега българи. А следователно тази дума е едно несъмнено наследство, оставено от дедите ни. Това, че българите са били народът, коато е донесъл на Балканите думата чука личи и от производното от нея понятие – ЧУКАРИ. То е свързано с думата ЧУКА приблизително по същия начин, както старата българска титла БОИЛА е била свързана с производната от нея дума БОИЛАР (боляри). И в двете споменати двойки от думи се съдържа особеното окончание АР, с което в древнобългарския език се е образувало множественото число на съществителните имена. А следователно не може да има никакво съмнение, че този вид названия са от древнобългарски произход. Имена като Чукич в Западна Румъния, Чукарица в ИзточнаСърбия, Чука и Чука-боря в Македония, Чуката и Чукара в Родопите, Чукас и Чукаси в Албания днес сочат като огромни крайпътни камъни обхвата на многовековната БЪЛГАРСКА ОЙКУМЕНА на Балканите. А имена като Връшка чука, в което едната дума е славянска, а другата древнобългарска, показват, че твърде отрано думата ЧУКА е преминала от древните българи у съседните с тях славянски народи. По всичко личи, че това комбинирано име е възникнало в един твърде стар период, свидетелство за което е архаичният епитет "връшка", който макар и да е славянски, днес не се среща в нито един от живите славянски езици.

От старинен български произход са и други три особени планински названия – РЪТ, РИД и УРВА. И трите се срещат на изток сред народите от памирския кръг. А и някои не толкова разпространени и изолирани имена на върхове и планински дялове, като Бурел, Вискяр, Руй, Руен, Миджур, Сюткя, Бунай, или на полета и градини като Зне-поле, Моско-поле, Бохот също идват от изток, от прародината на Аспаруховите българи. Името Бурел произлиза наи-вероятно от "бур" – варовик, широко разпространена дума в Памир. Миджур – идва от "мидж" – черен, обичайно понятие сред народите, обитаващи земите на някогашните кавказки българи при Каспийските врати, Зне-поле идва от памирската дума "зне" – затворен, прикътан, Бохот – от "бох" – градина, а Сюткя в Родопите от SUTK – заоблен (СРС).

Доста отдалеч идват и имената на някои реки, блата и езера на Балканите. Освен Морава, Сава и Вардар, за които вече стана дума по-горе, свои източни двойници имат и реките Въча, Скът, Камчия, Бъта и Цибър, а имената Микре и Шамаг (блато в района на Скопие) напомнят за кавказката дума "микре" (блато) и старото българско име на езерото Балатон – Шомог.

Противно на предположенията, че древните българи са изчезнали без да оставят почти никакви следи, те са осеяли географската карта на Балканите с десетки и стотици свои имена. Паметта за тях е записана върху самата земя. И от тази неизличима и неунищожима земна памет най-добре може да се съди къде са живели древните българи, с какво са се занимавали, какъв е бил техният език.

Особена ценност за науката представляват най-старите български названия, останали на територията на днешна Румъния, Унгария и Сърбия, а също в Македония и Албания. Ако се взрем по-внимателно в тези прастари имена като Бихаря, Зиду, Турну, Стопаня, Калубре (Калубря), Мадаре (Мадаря), Битоля, Цера, Линя, Жегуля (жегвла), Рабоша, Мънику (мъникът) и пр., разпръснати околовръст из съседните с България земи, ще забележим една постоянно повтаряща се в тях особеност. Твърде често те завършват с определителните членове А, Я, У (О), характерни на Балканите единствено за българския език. По този признак старите български имена лесно могат да бъдат разпознати измежду имената на който и да е съседен балкански народ. Защото само древните българи са имали думи като Бихаря (бихарът, т.е. манастирът), зиду (зидо, зидът), или Турну (турно – кулата), Калубря (колобъра), Стопаня, Чигота (чиготът), Пиргу (пирго – укреплението), Бабуна (богомилът), Лескота (леската) и т.н.

Известно е, че само в българския език е могло да се каже някога ЗИДОН (зидът), или ЧУКАВА (чуката) и тази особеност е оцеляла и до днес в народните диалекти, където към думите се прикачват отзад най-различни определителни завършъци – срв. например вариантите ЖЕНАВА, ЖЕНАНА, ЖЕНАСА, които в различните български говори означават едно и също понятие ЖЕНАТА. В най-древните български имена, разпръснати нашироко в съседните земи виждаме прикачени отзад почти всички тези архаични определителни членове. Сред тях се срещат редом едни с други ЗИДУ и ЗИДОНЕ, а също Турда и Туртава (мината), Орша (стража, караулна постройка) и Оршава (стражата) .

Тази особеност се забелязва още от шести, седми и осми век в отвъддунавските български имена като Бихаря, Оршова, Турну-Северин, Турну-Мъгурели, Турда (Туртава). А тя се наблюдава през същия ранен период и в областта Сирмиум и Охридския край. Когато българите се заселват в тези райони през шести век, там се появяват имена като Мадаря, Колубря и Битоля (от старото българско понятие "битол" – сборно място, запазено и до днес в кимрския език под формата БИДОЛ). А твърде рано се появяват подобни типични български имена и в североизточната част на Балканския полуостров. Съвсем скоро след идването на Аспарух източната част на старопланинската верига получава българското име ВЕРЕГАВА (буквално веригата), с което тя е спомената още около 830 г. в хрониката на Теофан. Завършъкът ВА в това ново име е същият като в старите отвъддунавски имена Туртава и Оршова, образувани от думите турта (турда) и орша. На изток – в Памир и Хиндукуш, имената от женски род получават в редица езици тъкмо този определителен член "ва". А названието Мадара, донесено несъмнено от Аспаруховите българи и запазено и в Източна Сърбия като Мадаря, показва че в езика на Аспарух се е срещал и определителният член А (Я), т.е. точно онзи определителен член, който се явява в отвъддунавските имена Бихаря и Пеща и в тимошкото име Колубря.

В Източна България Аспаруховите българи донасят и други названия от този тип. Едно от тях е името на нос Галата при Варна, което произлиза от древната българска дума ГАЛАТ (хълм), оцеляла и до днес най-вече в Памир и в кимрския език (CS, 89). Името Галата е означавало у Аспаруховите българи буквално хълмът, височината и то е образувано наи-вероятно от думата галат с помощта на определителния член "А", подобно на това както от древнобългарската дума ЧИГАТ се е образувала определителната форма ЧИГАТА. От същата стара българска дума ГАЛАТ е произлязло навярно и името на град Галац – един от големите стари градове по долното течение на р. Дунав.

От названията Мадара, Галата, Битоля, Верегава, Колубря и др. п. личи, че в езика на Аспаруховите българи всяка дума е имала две форми – определена и неопределена, нещо, което липсва в славянските езици. При това определената форма се е изграждала с почти същите членове, както и в съвременния български език. Членът за мъжки род е бил А, а за женски род най-често ВА и се е добавял отзад към определяната дума.

Посочената особеност на българските имена се среща и в множество други старинни названия. Така например, когато Йоан Рилски решава да стане отшелник, той отива отначало в една местност, която е носела името Скрино, т.е. Скринът (ХИБ, I, 463). Това е станало около 920 г., но името на самата местност несъмнено е възникнало по-рано – през осми или девети век. Около 920 г. е отбелязано в българските земи и голямото пристанище Конопа (т.е. Конопът) в днешната Северна Добруджа (ХИБ, 166). То е било едно от двете най-важни пристанища между устието на Дунав и Варна и се е намирало на север от Констанция (Кюстенджа). Името на Конопа, съдържащо древнобългарския определителен член "А", несъмнено е било дадено от българите, при това много преди 920 г., защото към оня момент Конопа е била вече голям и твърде прочут град. А и в древнобългарското име на Плиска – ПЛЪСКОВА прозира отзад един особен определителен член. Наа-близкото до него понятие е кимрската дума ПЛЪСКО – център, среда, но отзад към него виждаме долепен добре познатият ни отпределителен член ВА (като в думите Верегава, Туртава, Оршова и др.). Името на Плиска – Плъскова, което на древнобългарски е значело най-вероятно центърът, столицата, е образувано по същия граматичен модел, както и Мадара – с помощта на задпоставен определителен член.

Твърде рано се появяват названия от подобен тип и във всички останали краища на някогашна България. Така например, когато през 1017 г., Василий й нанася смъртоносен удар на Самуилова България, последният неин защитник Ивац се оттегля в едно непристъпно планинско място, чието име гърците са записали като ВРОХОТ (ХБИ, I, 273). В Западна България думата ВРЪХ и до днес звучи на много места като ВРЪО, ВРЪОТ, ВРЪХОТ, а това показва доста добре, какво е могла да означава думата, отбелязана като ВРОХОТ. Пред нас е едно типично българско название, завършвашо с пълния определителен член ОТ (вариант на ЪТ), при това употребявано още преди десет века. А същият завършък ОТ се среща и в името Ботрот (от ботра – мандра), записано някога пак в Самуилова България.

Все през тази ранна епоха – около 1070 г., в Източните Родопи при Бачковския манастир са отбелязани имена като Великон (т.е. великият) и Лаханара т.е. градинаря (от гръцката дума лахан – зеле, зеленчук). В първото от тях се съдържа определителният член ОН, сходен с този в името Зидоне, а във второто – добре познатият ни определителен член А. В грамотите на различни църкви и манастири от Солунско и Охридско са открити през съшия период и мъжките имена и прякори Бухала (т.е. Бухалът), Бърдоквата, Бодина, Бряста, които всички показват, че особените членни форми в българския език са се употребявали твърде рано и не са възникнали през ХIII – ХIV в., както до неотдавна се предполагаше.

Още със самото свое идване отсам Дунава древните българи са донесли като най-важна особеност на своя език задпоставения член и затова имената, съдържащи задпоставени членове се срещат през VII – Х в. във всички български краища – в Северна и Отвъддунавска България, в Западна България и Долна България (Охридския край), в Източните Родопи.

Характерно е също, че във всички най-ранни имена, завършващи с български членни форми, се съдържат корени, неприсъщи на славянските езици. Думите ВЕРЕГА, ГАЛАТ, ПЛЪСКО, ОРША, ТУРДА, КОНОП, БИХАР, МАДАР, КОЛОБЪР, БУТРА, от които са образувани имената Верегава, Галата, Плъскова, Оршова, Туртава, Конопа, Бихаря, Мадара, Колубря, Бутрот не се срещат сред славяните и същевременно са широко разпространени в земите, обитавани от древните българи преди тяхното преселение на Балканите. А това показва, че задпоставените членни форми в българския език не са възникнали на славянска основа, а са наследени от езика на Аспаруховите и Куберови българи.

Последната особеност, която се открива, когато разглеждаме старите български имена на селища и планини, е че в тях се съдържат множество специфични думи, по които българският език и до днес се отличава от околните балкански езици. За да добием представа за това, нека извадим от старите български имена, разпръснати из Румъния, Сърбия и Македония, само онези, които звучат и до днес разбираемо за всеки българин.

Ето тези имена:
Зиду, Скрино, Конопа, Стопаня, Глобаря, Бръшляня, Хубава, Морунещ, Бирнич (Телеш-Бирнич), Чунгула, Цигурещ, Тамбурещ, Тояга, Бисерча, Белчуг, Гиздъвеш, Мургаш, Чукара, Чучуляга, Гущера, Мачката, Шарани, Хралупи, Гърлица, Гургул, Гъргур, Гургулят, Бухала, Куриля, Крагуевец, Тънгану, Глигану, Кучи, Мънику, Пряспа, Прилеп, Губера, Гъвана, Въртопу, Девесел (дивисил), Бъзън(бъзът), Тънтава(тинтяеа), Чубра, Бурен, Прасковче, Качулац, Кокошине, Кошерен, Кочине, Търло, Шипот, Балван, Чукич, Рабоша, Цървулово, Свирци, Обай гора, Баина баша и др.п.

Всички посочени имена са записани така, както ги открихме в Румъния, Сърбия и Македония т.е. с неизбежните преиначавания, възникнали под румънско и сръбско влияние. Но дори и в този си вид, те остават подчертано български и трудно могат да бъдат сгрешени със сръбски и румънски имена. Български (а не сръбски и румънски) са думите в тях, типично българска е и тяхната граматика и затова всеки българин може да ги разбере без преводач, докато румънците и сърбите не могат да ги разберат, ако някой не им ги преведе.

Но защо българинът може да разбере тези имена, докато за другите народи, включително и за славянските, те са тъмни и неясни. Причините за това са две – първо, защото славяните нямат повечето от особените думи, съдържаши се в тези старинни названия. Второ, защото другите славяни нямат и особените членни форми, чрез които да могат да си преведат техния точен смисъл. Единственият народ, който е имал подобни думи и подобни граматични форми на Балканите са били Аспаруховите бвлгари. А следователно всички изредени по-горе имена са останали най-вече от тях. Те са едно пряко наше наследство от техния особен език.

Не само историята, но и картата на България е до голяма степен сътворена и написана от Аспаруховите българи. Но този факт оставаше дълго време неизвестен. Трябваше да бъдат открити древните имена, разпръснати от българите навсякъде из Балканите, за да разберем каквъв народ са били те и какво са оставили отсам и отвъд Дунава.

Днес вече не подлежи на съмнение, че голяма част от имената, звучащи не само под днешното българско небе, но и в съседните балкански земи, са донесени от Аспаруховите и Куберови българи.

Сърбите си служат с техни думи, когато произнасят имената на Срем, Крагуевац, Ниш, Пирот и Морава. Румънците събуждат звук от техния хилядолетен език, когато произнасят имената на Бихаря, Оршова, Турну-Северин, Турну-Мъгурели и Бъалещ. А ние произнасяме техни думи, когато споменаваме Плиска, Мадара, Тутракан, Шабла, Каварна и още много други наши градове. А също, когато назоваваме Охрид, Вардар, Драч, Балши, Корча и Рагуза.

Съдбата на всеки голям народ като че ли винаги се е свеждала до това да даде нещо на околните народи и след това да потъне в себе си, подарявайки част от своите собствени творения и понякога дори забравяйки за тях. Но дори, когато някой народ напусне местата, които е обитавал, зад него остават имената на градове, реки и планини. И по тези имена всеки народ може да види кой е бил и къде е живял.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


Допълнителни цитирани източници:

БЕР   Български етимологичен речник. I-III, С., 1971-1989

ДА     Д. Ангелов. Образуване на българската народност, С., 1971

ИБИ  Извори за българската история, БАН

ХИБ  Христоматия по история на България, I., С., 1978